За какво наистина сме гладни и как често заместваме емоционалните нужди с храна. Защо е важно да удовлетворяваме нуждите си на нивото на което те са се породили и да задоволяваме емоционалните си нужди истински и пълноценно и защо “заместителите” не са толкова безопасни?

Колко пъти, изнервени, натъжени и потиснати сме посягали към „вечния спасител” – шоколада или към кофичка сладолед, пакет чипс, пица? Колко пъти сме подхващали поредната диета, само за да констатираме тъжно предизвестения й провал. Колко често продължаваме да ядем, след като моментът на засищане отдавна е настъпил. И колко често натоварваме храната с всякакъв друг смисъл и значение, освен нейния основен (и единствено здравословен) – да осигури нашата прехрана, нашето физическо оцеляване и здраве.

Причината е, че в повечето от тези случаи ние наистина сме гладни, но не за храна. Гладни сме за любов, топлина, разбиране, спокойствие, сигурност, самоувереност. Гладни сме за признание. Гладни сме за награда.

С храната обаче се опитваме да удовлетворим тези психологически потребности. По същия начин, както някога в най-ранна възраст с майчината кърма сме поемали и така насъщните любов, топлина, сигурност, утвърждаване (или сме усещали тяхната липса).

Независимо дали прекаляваме с яденето (и най-вече – с точно определен тип храни), лишаваме се от храна, обсебени сме от идеята за диети или фанатично спазваме различни аскетични режими – всички тези реакции разкриват едно – има нещо изконно объркано в нашата „любовна връзка” с храната.

Доказателство за това е, че в природата не съществуват диви животни със свръхтегло, животни на диета или животни, които изпитват чувство на вина, когато посягат към храната. Просто защото за тях храната е запазила своя основен смисъл и предназначение – оцеляването.

Проблемът е, че в повечето случаи сме склонни да отричаме пред самите себе си наличието на всички тези емоционални липси, които водят до честото посягане към храната. Психолозите обаче са категорични – прекомерната нужда от храна или пък „притреперването”, което изпитваме към точно определен тип храни, са признак именно на „емоционално” ядене.

Любовта към сладкото и най-вече шоколада е класически пример за това. Още в древността класическата китайска рецепта за „зла жена” била сладък ориз. Не случайно и жените са тези, които прибягват до сладкото, с което най-често се опитват да компенсират липсата на любов и удоволствие – както от обкръжението,така и към самите себе си. Мъжете от своя страна са по-склонни да посягат към далеч по-атавистичната пържола например, свързвана с нуждата им от себеутвърждение и налагане в обкръжаващата среда.

Проучване, направено от психолози и диетолози към Университета в Кентъки, свързва т.нар. „емоционална интелигентност” с хранителните предпочитания. То показва, че емоционално нестабилните, неудовлетворени или неумеещи да се справят с емоциите си хора са склонни да избират по-висококалорийна, както и по-нездравословна храна. Те също така са по-податливи на емоционално, стихийно и прекомерно ядене.

Обясненията за подобно поведение са различни и зависят от личната история на всеки отделен човек.

Най-често корените на хранителните ни навици, предпочитания и обяснението на връзката ни с храната могат да бъдат намерени в детството. Именно обръщайки поглед назад можем да разгадаем и подсъзнателния модел за наказание/поощрение, с който често свързваме яденето.

Проучване на Университета Корнел показва, че голяма част от хората, които посягат емоционално към храната, определят като успокояващи ги храни сладкото, шоколада и сладоледа. И това не е случайно. Именно тези храни ни връщат далеч назад в годините, когато сме били поощрявани с бонбон, парченце шоколад или фунийка сладолед за това, че сме били добри, послушни, получили сме висока оценка и т.н. Успокоявали са ни с тях, когато плачем или сме разстроени. Лишавани сме от лакомства, ако сме се били провинили в очите на възрастните. Уверявали са ни, че въпреки липсата на глад, с всяка следваща хапка засвидетелстваме любовта си към мама, тати, баба. А всеки път, когато някой дойде на гости вкъщи ни връчва тържествено нещо вкусно и сладко. Защо тогава се учудваме, че днес подсъзнателно свързваме тези храни с любов и одобрение и посягаме към тях в мигове на нещастие или когато решаваме да се възнаградим.

Според специалисти много често хора, които са неспособни да обичат себе си, подлагат се на сериозна самокритика и не се приемат, подсъзнателно са изградили у себе си убеждението, че не заслужават да бъдат харесвани, здрави, щастливи. И те задействат тази саморазрушителна програма чрез метода на самореализиращото се пророчество – като се самонаказват с много и/или нездравословна храна.

Други са склонни да прибягват към яденето в случаи на несигурност, неудовлетворение или когато са изправени пред тежък избор или изпитание, като по този начин търсят в храната сигурност. Не случайно коремчето и характерните тлъстинки около талията често биват наричани от психолозите „спасителен” пояс – сякаш подсъзнателно се ограждаме от застрашаващия ни свят.

Докато не бъдат осъзнати обаче основни модели от детството и призната емоционалната ни връзка с храната, ние ще продължаваме да се обричаме на вечното прекаляване с някои храни, неуспешни диети, броене на калории, чувство за вина и всякакви други подсъзнателни хитрости, които прилагаме, за да избягаме от основния проблем – изправянето очи в очи с нашия истински глад. За нещо друго, далеч по-дълбоко от храната…

Деница Каменова е доктор по философия, личностен консултант, бахов терапевт, сертифициран учител по медитация. За повече информация и контакти виж тук.

Титулна снимка автор Ian Sane & лиценз CC BY 2.0